"Дефектна хроника" - разкази, изд. 2006 г.

Разкази за света,

който ни заобикаля,

и за нас, които сме в него

 

Продавачката на цветя, старицата от блок 46, носачът на книги, наблюдателят от “Сторил туйт”... са герои на настоящата книга и съответни заглавия на отделни разкази. Героите са обикновени хора, които сме срещали ежедневно и ежечасно навсякъде около себе си. Именно от обикновеното тръгва авторката, за да стигне до неочакваното или до поанта, която да хване читателя “за гърлото”.

С сборника разкази “Дефектна хроника” има и хумористични нотки, и трагични нюанси, и криминални сюжети, и вглеждане в делничното, от което се извличат онези “златни зрънца”, в които се обхваща общочовешкото... Всъщност това е многообразието на света, който ни обгражда. А ние сме в него като в клетка на показ.

 

Живодар Душков

 

ИЗ ДНЕВНИКА НА

ГОСПОЖА Х. ИЛИ КАКВО

СЕ СЛУЧВА С НЯКОИ МЪЖЕ

 

15 октомври /четвъртък/

… Днес си купих нов грим и веднага си наклепах очите. Мъжът ми не ме хареса. Каза, че приличам на пребита. Аз обаче съм на друго мнение.

 

22 октомври / четвъртък/

… Вече цяла седмица се гримирам. Освен сенките за очи си слагам фон дьо тен и дебел слой вишнево чер­вило. Приличам на проститутка. Според думите на мъжа ми...

 

23 октомври /петък/

… Днес си извадих старите дънки и ги обух. “Само те ти липсваха!”, рече мъжът ми. На мен обаче ми харесват. Стоят чудесно прилепнали по тялото…

 

26 октомври /понеделник/

… Днес излязох от къщи в десет без петнайсет сут­ринта. Казах, че оти­вам в университета да про­веря какво става, понеже сме в стачка. Студен­тите искат много неща. Не политически. Прибрах се в 13 часа…

 

27 октомври /вторник/ 14 часа

… Излязох от къщи в десет и петнайсет. Имах да уреждам много неща. Най-належащото бе да обиколя магазините. Напазарувах. На връ­щане купих за обяд

пържени картофи от един полуфабрикат. Мъжът ми много ги хареса, само че не беше гладен. А трябва да се храни!…

 

3 ноември /вторник/

… Тъкмо се готвех да излизам и си “мажех” сен­ките и червилото, когато мъжът ми изтърси най-нео­чак­вано: “Всяка сутрин се измъкваш наня­къде?”

Казах му, че отивам в университета да видя какво става със стачката и ми се стори, че той ме погледна особено, с подозрение. Сигурно вече съ­жалява, че жена му е студентка. За успокоение го целунах по бузата…

 

5 ноември /четвъртък/ 14 часа

… Тази сутрин мъжът ми направо каза: “Ти май си имаш някой любов­ник, скъпа!”

О, боже! Той ме ревнува. Напоследък изглежда много разтревожен. Трябва да го зарадвам с нещо.

 

7 ноември / събота/

… Днес мъжът ми има имен ден. Реших да не го ядос­вам и да си остана вкъщи. Наклепах се само с червилото (вече ми стана навик) и изпекох на бърза ръка един кекс с орехи. Направих и кафе. Мъжът ми остана дово­лен.

 

11 ноември /сряда/ 9 часа

… Днес отново съм си аз – с тесните дънки и гри­мира­ното лице. Отново приличам на осемнайсетго­дишна, ма­кар че съм на 25. Вече учим ре­довно и за­това мъжът ми не ме пита къде отивам, но по погле­да му раз­бирам, че ме подозира в нещо. В какво ли?

 

13 ноември /петък/ 9,40 часа

… Днес съм много хубава. А мъжът ми – много подоз­рителен и това не му се отразява добре. Оп­лаква се, че го боли глава. След малко излизам. Чакат ме 5 часа лек­ции.

 

15 ноември /неделя/ 22 часа

… Неочаквано ми дойде нещо на ум. Ами ако… Не мога да го напиша в дневника си, защото мъжът ми може да го прочете, макар че не вярвам да е лю­бопитен и да наднича в моите драсканици. Обаче това, което съм на­мислила… Ще го направя. Сигурна съм…

 

16 ноември /понеделник/

… Днес мъжът ми ме попита какво съм намис­лила. Не разбрах въпроса му и затова отвърнах, че до уикенда има много време и още нищо не съм решила, но ако нас­тоява, можем да поканим кръстниците. За последен път ни гостуваха преди 4 месеца. Мъжът ми ме погледна, после само махна с ръка и отиде да си дочете вестника.

 

17 ноември /вторник/ 9 часа

... Той каза, че ще ме чака точно в 11. Бързам да отида. Ще пропусна 2-3 лекции.

Същия ден, 22 часа

… Мъжът ми ме попита къде съм ходила днес, въп­реки че знае, че съм в университета. Изглежда се съм­нява в нещо…

 

18 ноември / сряда/ 22 часа

… Той е много шик. Разбрах, че е с 20 години по-голям от мен, макар че въобще не му личи. Приятно ми е и си мисля за него.

 

19 ноември /четвъртък/ 11 часа

… Днес е фатален ден. Мъжът ми каза, че е болен и наистина е при­жълтял. Какво да правя?

20 ноември / петък/ 14 часа

… Отново идва лекарят. Мъжът ми е зле. Пред­ложи му да постъпи в болницата. Той отказа. Не ис­кал да се отделя от мен. Жалко. За днес срещата ми пропада.

 

21 ноември / събота/ 9 часа

… На всяка цена трябва да изляза. Вече два дни не сме се виждали. Постоянно мисля за него. Не издър­жам повече.

Същия ден, 22 часа

… На обяд отсъствах само два часа, а мъжът ми вдигна скандал. Об­вини ме, че съм имала любовник и че сигурно бил “някой засукан тип”. Казах му, че не е вярно и да не се ядосва. Преметнах го, че съм била на важно упражнение в университета. Мисля, че повярва.

 

22 ноември /неделя/

… Мъжът ми още е болен, но аз отново отидох при… Не мога без него. Чудя се как се влюбих така изведнъж… Като се върнах вкъщи, мъжът ми ме по­пита и днес ли съм имала важно упражнение? Гор­кичкият! Само ако разбере истината.

 

23 ноември /понеделник/ 12 часа

… Днес се случи нещо ужасно. Събудих се в 9 часа. Мъжът ми не беше в стаята. Изтичах да го по­търся, имах лошо предчувствие. Съзрях го паднал в коридора, сякаш не дишаше. Изтръпнах от ужас. Дневникът ми лежеше на пода. Взех го и го натиках в гардероба. После извиках Бърза помощ. Мъжът ми все още не помръдваше. Потърсих лекарствата му и с ужас видях, че е изгълтал всички хапчета! Горкич­кият ми. Май няма да се измъкне. Защо ли го е нап­равил?

Плаче ми се. Миличкият ми… Само ако не беше толкова любопитен…

Същия ден, 22 часа

… Преди час бях в болницата. Мъртъв е. Сега съм вече сама. Свободна и богата. Винаги съм мечтала за това… Но бог ми е свидетел, че не же­лаех тази смърт. Всичко беше игра. Само се пошегувах. Бях вярна на мъжа си и съм чиста пред Бога…

Всъщност малко ми е мъчно за него. Толкова ме обичаше. Беше добър и нежен, макар ревнив и лю­бопитен. Като си помисля… Само с какво вълнение дойдох тук преди година! В снежнобяла рокля, а той с черен костюм. Беше невероятно! А сега? Не мога да повярвам, че си отиде. Ми­лият ми! Беше само на седемдесет и шест години, толкова влюбен и до­бър…

 

Послеслов

 

Госпожа Х. Направи разкошно погребение на съп­руга си. Беше длъжна да го стори. Той й остави не­малко състояние.

Госпожа Х., макар и твърде млада, по принцип мра­зеше мъжете, но към покойния си съпруг изпит­ваше сим­патия. Дали симпатизираше на парите му или на мъ­жествеността му, никой не можеше да пре­цени, пък и тя са­мата не беше наясно по въпроса. Но това не й попречи да поръча огромна мраморна плоча със следния надпис:

 

На единствения ми съпруг,

когото никога няма да забравя.

С обич и признание -

негова любима до гроб

 

След което сподели съвсем без повод със служи­теля от “Траурни ус­луги”:

- Знаете ли, господине, какво най-много погубва мъ­жете? Ревността и любопитството. Запомнете го добре!

 

       И тъй като поучителният тон никак не й отиваше, служителят учудено повдигна вежди, но след миг на лицето му се изписа възхищение, поро­дено най-веро­ятно от доста късата траурна черна пола, прилепнала плътно до бедрата на госпожа Х.

  

 

ДЕФЕКТНА ХРОНИКА

             Сред едни такива улици, каквито са градските, сред неизказаните шумове на пустите в делнични дни градски квартали, сред смразяващото спокойст­вие на градската тишина, няма как да се движиш тих и безупречен. За­щото има опасност да се слееш с безразличието на града, със сивотата на четвъртъ­ците, с мълчанието на познатото пространство. То не се променя. Променяш се само ти, за да се почувст­ваш по-различен, друг и нееднакъв с мъртвата огле­далност на битието, което е извън теб. Защото ти си способен да се индивидуализи­раш, а то – не.

Така в един постоянен участък, какъвто е градс­кият, можеш да съществуваш необяснимо истински, свободен да изграждаш себе си, отделно от вечно съществува­щите правила. И нищо не може да поп­речи да бъдеш това, към което си се стремил в най-безумните си мечти, да бъдеш и това, което винаги си сънувал в кратките си нощи. Защото ти и построе­ното наоколо сте напълно не­тъждествени същ­ности.

Ако стомахът ти реве от глад и в джоба си нямаш и сто­тинка, нещата остават същите – тоест идва ти да разкъ­саш някого – ето тази старица пред теб, която тътри раз­кривените си обувки по тротоара, грозно наклонила на една страна деформираното си от въз­растта тяло. Чан­тата й почти опира до земята. Силно мирише на лук и старческа пот...

Али мрази тази миризма. Както и мириса на печа­тар­ско мастило. Затова никога не си купува вест­ници. “Ще я смачкам тази – нищожество! Вкамене­лост някаква си... Ще я разкарам от пътя си...” Гнев­ните мисли го настър­вяват. Отстрани изглежда нер­вен. Върви бързо, докол­кото може, защото уродливо провлачва десния си крак, неритмично се тресе и главата му. Нервността на тези движения се допълва от ръцете, които не знаят мястото си и се реят около тялото. Понякога младежът ги овла­дява, като пъха длани в джобовете на старомодното си сако.

Вечно се цапам, ядосва се Али, вечно се цапам! Счита, че е гнусотия да забие нож в човешко тяло, но об­стоятелствата непрекъснато го принуждават. Така пос­тъпва и сега. Нахвърля се на гърба на старицата и я на­мушква – колко пъти, не успява да преброи. Поуспокоен, продължава пътя си, оставяйки след себе си поредния труп от ежедневието. И този път се е “нацапал”. Човешка кръв се разлива по ръцете му, мътночервените вадички достигат лактите, но убие­цът превъзмогва отвращението си, затваря за миг очи и с отмерени движения поставя нечистия нож във вътрешния джоб на сакото си.

Почва се пак, мисли си Али. Винаги се случва така – нещо се отключва, потича мръсната вода и не може да се спре. Така върви животът му – като безконечна мръсна река... Хроника на изчезващи хора. Али е едва на осем, когато забе­лязва, че в къщата липсва нещо. Изчез­нал е баща му – повече не го вижда.

Майка си въобще не помни – знае, че е забягнала на­далеч веднага след ражда­нето... Има по-малък брат. Не го е виждал от четири­найсет години. Все едно, че няма... Топлият лепкав нож в джоба му е единственото, което никога не из­чезва. Али обича този нож, харесва го много. Добър приятел му е той – услужлив, уважителен, верен. Длъжен е да му осигу­рява работа.

 

Има едно място в града, където броят трупове. Къ­щата отвън е съвсем като другите, неразличима в град­ския пейзаж. Но тези, които работят там, я поз­нават и не грешат, когато вечер натискат дръжката на скърцащата врата. Преминават през малкото дворче, изкачват тихо няколко стъпала. На звънеца е поставен фирменият над­пис – КЗЛС. Тук е ужася­ващо тихо, като изключим скър­цането на вратите. Студ и тишина отвън, но топло и приятно вътре. Там броят труповете. Али се отчита почти всеки ден. Само така му дават вечеря...

Днес започна добре. Но стариците не се котират ви­соко. Трябва му още нещо. Няма начин да не на­мери – в постоянните сиви градски квартали винаги среща това, което търси. Бездомно куче отведнъж се спуска до сака­тия му крак и помирисва протритата обувка. Али се на­вежда и гали меката козина. Гладно е. Затова вади от джоба си мокрия нож и го тика пред кучешката муцуна. Животното облизва кръвта. Мла­дежът се усмихва. На метър от него спира лека кола. Али не различава мар­ките – всички те толкова си приличат. Жена с момиченце слизат от нея. Сърцето на убиеца трепва за миг. Прилив на кръв като пареща жар се разлива по тялото му. Али се овладява и бавно провлачва крак подир майката и де­тето.

 

* * *

В къщата, в която би трябвало да смърди, защото всеки излива по най-гнусен начин нечистотиите си, цари необичаен ред. Вентилатор с ароматизатор неп­рекъс­нато “преобръща” въздуха. Трийсетина души ве­черят. Али с удоволствие дояжда печеното с грах. Той както всички яде, гледа в чинията си и не говори с никого. Ни­сък човек, около метър и петдесет, се движи около ма­сите и подкача присъстващите. Доб­лижава Али:

- Три женски и една котка! Откакто дойде, котките зна­чително намаляха. Ще те преместим! – тонът му е зап­лашителен.

- Дразнят ме – иска да каже Али, но поради дефект в говора нищо не се разбира.

- Когато отново отидеш там, всичко ще бъде наред – успокоява го дребният. – Помниш как беше преди. Не си забравил, има си и хубави страни, като липсата на фъф­лене. Ти толкова добре говореше английски.

- Не искам! – отсича Али.

Този път човечето го разбира и отвръща:

- Знаеш, че тук не познаваме такъв израз! – тонът му е повече от официален. – Плюс това, срокът ти отдавна изтече. Ще ти напиша препоръка. Справи се много добре. Я да видим...

Напряга се миг, за да си спомни всичко:

- За двайсет и пет години, от които 16 усърдна дейност – 5843! Бих казал, добри заслуги за регула­цията!

 

* * *

Алекс припряно влезе в офиса. От сутринта не му вървеше. Пак сънува кошмари – котки, разпе­рили ос­трите си нокти. Надигна се от леглото в пос­ледния мо­мент, оказа се без изгладена бяла риза, об­лече раирана светлосива, задръстването пак забави служебната кола. Нищо, има още десет минути, тъкмо да прегледа пре­сата. Ежедневниците вече го чакаха на бюрото. Из­веднъж си помисли, че миришат лошо, но не беше така. Разгърна набързо няколко страници и изчете заглавията. Лявата партия настоя­ваше за нови избори, един минис­тър беше подал ос­тавка, без да уточни причината; бомба бе избухнала в близост до чейнджбюро, изпочупила про­зорците на няколко магазина; недоволни безработни щели да протестират днес пред общината; доларът за­държаше котировкатата си от вчера; неизвестен спасил дете от удавяне, изказват му благодарност; папата хва­нал настинка... Имаше чувството, че новините всеки ден са едни и същи. Погледна часовника си и оправи безуп­речния си костюм. Попипа гладко избръснатото си лице.

Беше готов за срещата на директорите. В този миг пе­ри­ферното му зрение улови малка до­писка, тикната в дол­ния ляв ъгъл на разгърнатия вес­тник. Заглавието му се стори познато: “Осъдиха кра­дец на 25 години попра­ви телен труд”.

Очите му се плъзнаха надолу по редовете. Дописката гласеше: “Градски районен съд осъди 20-годишния П. Н. на 25 виртуални години поправителен труд, заради кражба в супермаркет. Младежът задигнал портфейла на клиент. Комисия за защита на личната собственост (КЗЛС) успя да убеди магистратите, че поправител­ният труд в Центъра за излежаване на виртуалните наказания в случая е наложителен. Проектът, по който работи ко­мисията вече над десет години, дава отлични резултати.”

Информацията събуди у Алекс отдавна забравени спомени, но похлопване на вратата го откъсна от тях. Влезе секретарката – изискана руса дама.

- Господине, чакат ви за заседанието!

- Да – кимна й приветливо мъжът и неволно пъхна ръка в джоба на елегантното си сако. Опипа острието на малък хладен нож и гореща кръв като успокои­телна вълна се разля в тялото му. Излезе от кабинета с отме­рени стъпки, със самочувствието на преуспял човек. 

Имате вкус!