(Книгата се публикува със съкращения)

ГРЪБ

 

Петърчо беше човек без гръб. Разбира се, че ако кажеше това, никой нямаше да му повярва, защото всички уважаващи себе си личности имаха гръб. Единствен Петърчо нямаше. Това го притесняваше, но не чак толкова, защото всички си мислеха, че той има гръб, и то доста здрав гръб. Наистина, никой не беше виждал гърба му, но този факт не правеше впечатление, защото... Защото всеки си мислеше, че друг е видял гърба на Петърчо. И, за да не изглежда неприлично любопитен, сам никой не посмяваше да надникне и да се увери със собствените си очи: има ли Петърчо гръб или няма? С една дума никой не се интересуваше ни най-малко от гърба на Петърчо. А той нямаше гръб!

Та така си живееше, но не му пукаше много-много. Е, понякога изпитваше един такъв особен страх. Слабичък се чувстваше без гръб. Един по-силен вятър да задуха и ще го отнесе. Тъй си мислеше Петърчо и неспокоен заспиваше. Само понякога.

Иначе липсата на гръб имаше своите предимства – и да искаш, не можеш да се нагърбваш с разни работи. И Петърчо въобще с нищо не се нагърбваше. Ами че как да се нагърби, като си няма гръб?

За разлика от него, другите се нагърбваха с непосилни неща. Щъкаха като работни пчелици и носеха, непрекъснато носеха на гърбовете си какво ли не: нови телевизори, климатици, алуминеви дограми, че дори и автомобили. Някои, по-елегантни, си ходеха само с по един мобилен телефон – долу, ниско на гърба, а други, с по-силни гърбове, мъкнеха държавни апартаменти, тухлени къщи, луксозни вили, та дори и мраморни басейни! Веднъж Петърчо видя, как един с много як гръб бе понесъл цял хотел пет звезди на четири етажа.

“Ей тъй живеят хората с гърбове!” – казваше си Петърчо, но не им завиждаше. Само за едно нещо му беше криво – току виж направил някаква добрина, а няма как да го потупат по гърба и да му кажат: “Браво, моето момче!” Че как ще го потупат, като няма гръб? Дойдеше ли му това наум, изведнъж му ставаше тъжно и със свито сърце си шепнеше: “Друго си е, когато имаш гръб. Малко гръбче може да е, ама да го имаш!” И се въздържаше да прави добрини.

Така живееше ден за ден, докато реши, че не може цял живот да изкара без гръб и че, ако Господ не му е дал гръб, следва сам да си вземе. Поразпита, но съвсем деликатно, тук-там, докато разбере, че всеки ревниво пази гърба си и няма излишен такъв, да го дарява на Петърчо. Свободни гърбове се намираха само при покойниците, и то ако приживе не бяха завещани на близък или роднина. Но нали на този свят всичко се купува? Така и Петърчо, след дълго търсене, се уреди да си купи един доста хубав и солиден гръб. Да, ама за него искаха майка си и баща си. Петърчо толкова пари не беше и сънувал. “Ще събера!” – не се предаваше той. Все пак въпросът беше на живот и смърт.

И акцията започна. Откри набирателни сметки в български лева, евро и долари, и хукна да дири спонсори. Вече цял месец проси горкият. Ако съдбата на Петърчо ви е трогнала, помогнете му! Аз вече направих това с публикацията на настоящия материал.

 

УПРАВИТЕЛ ХВАЛИ ДЕМОКРАЦИЯТА

 

Полицаи разгониха бабички днес по обед на Кооперативния пазар. Бабичките се бяха настанили на тротоара, от външната страна на оградата на пазара, за да продават разни неща като плетени терлици, шити престилки, цветя, орехи, бурканчета с мед...

- Хайде, по-живо събирай багажа! – подкани ги млад униформен и важно заклати палка в лявата си ръка.

Засуетиха се бабичките. Две от тях прегърнаха кофите си с димитровчета, друга припряно засъбира кокоши яйца в торбата си.

Зад огрян от ноемврийското слънце прозорец на близката администрация надникна управителят на пазара. “Ха така, който не плаща такса – да не се мотка на общинска територия”, рече си полугласно той, защото така се изразяваше най-гладко, иначе, особено ако беше развълнуван, пелтечеше. Спомни си как онзи ден една продавачка на мъжки чорапи му се ежеше: “Ще си платя тротоарното право, викаше, ето, 50 квадратни сантиметра ще си платя!”

“Какви 50 кв. см. ма, госпожо? Я си вижте ханша колко място заема! Поне един квадратен метър трябва да п-п-платите!” – сопна й се тогава той. Но проблемът с незаконната търговия си оставаше – как да се справи? Добре, че днес му изпратиха момчетата да помогнат!

- Я, виж как се опразни теренът! – ахна наум управителят, защото бабичките вече се бяха разотишли. После отвори прозореца.

- А-а-ало, двамцата! – подвикна той. – Да, вие, от Н-н-неСеБоп!

Двама от полицаите, приключили току-що с акцията, вдигнаха погледи към него.

- Днеска това ще ви е работата! – заръча управителят, този път без да заеква. – Ще следите! Амбулантни да не припарват, пенсионери също! – а на себе си каза: “Б-б-браво, справят се момчетата. Това е то, демокрацията!”

 

НЕИЗВЕСТЕН ПОЕТ ПЕЧЕЛИ КОНКУРС

 

Последната надежда на неизвестния поет Делчо Рабоделчев бе екстрасенската и ясновидка Митка. Какво ли не бе опитал, но... като го  тегли, тегли, страшно тегли към писането! А пари в тази работа откъде. “Ех, как печелят поетите на запад!” – с възхищение, но без злоба си помисли той, тъкмо когато се изправи снага срещу снага пред прочутата леля Митка.

- По работа си дошел тука! – заканително измърмори тя, свела поглед и тутакси заповяда. – Е, питай, като ще питаш!

- За бизнеса искам да попитам – рече нашият поет.

- Ти на туй бизнес ли му викаш? – сопна се ясновидката. – Но като си рекъл бизнес... я да видим... хм, книга ще издадеш!

- Така ли? – светнаха очичките на Делчо. – И кога?

- Скоро, скоро! Ама за таз работа, за тоз бизнес де, една жена ще ти помогне. Аха, виждам я тука – голяма красавица, накичена, млада.

“Бре! – каза си наум Делчо. – Че аз такава жена не познавам!” Но поблагодари на леля Митка с десетачка и забърза към спирката да хване по-скоро междуградския автобус. Върви, а през ума му като се нанизаха едни стихове – от хубави по-хубави! “Ще пиша - помисли си, - ей това ми е работата – ще пиша!”

 

- - -

Вкъщи писа цяла вечер и почти през цялата нощ. На развиделяване заспа, но видения разкъсваха съня му. Като се събуди на обед, пред очите му сияеше образът на известната фолкпевица Фурия. Нея беше сънувал – млада, сексапилна, чаровна, тя го бе заговорила насън. Също наяве чути, помнеше думите й: “Чалга, сладки ми поетчо, чалга! Народът иска чалга! Така че – не се двоуми!”

“Но това не е поезия!” – опита се да протестира Делчо. Красавицата само врътна глава и отпраши с новия си “Опел калибра”.

“Може туй да е жената, дето ми предрече леля Митка!” – плесна се по челото Делчо. Все пак му бе останал малко здрав разум след изтощителното нощно писане.

И нашият поет реши да пробва. За настроение разтвори широко прозорците на стаята си, откъдето безпрепятствено нахлу свежа, ритмична чалга, звучаща денонощно от стереоуредбата на съседа му, фен на Рени, Мени и Дандарени, би казал Делчо, защото не знаеше имената на фолкпевиците. Послуша известно време, после затвори прозорците, все лист и химикалка, и се вдъхнови. На един дъх написа:

“Що ли да не пея – няма да немея,

днес със мойта кака – трак! във малинака.”

Само че мотивът с малинака му се строи вече изтъркан, така че се зае да измисли нещо ново:

“Макове червени, пиленца засмени,

батко да ви гушне, ей тъй да ви мушне.”

Този текст пък му се видя доста вулгарен, защото Делчо Рабоделчев предварително бе решил да пише само стойностна чалга. Затова се напрегна още повече:

“Любовта е трънче, ах, на мойто пънче

скъпа, поседни си, скъпа, почини си.”

Стихчето му се стори сносно и той продължи в същия дух.

Само след седмица Делчо има щастието да прочете своите нови стихове пред отбрана публика – в кварталния пенсионерски клуб. Хорицата така обилно му ръкопляскаха, че Делчо изпадна в умиление и аха да се разплаче, когато един старец заситни мелодийка на акордеона си.

След месец неизвестният поет набра смелост и участва в специален конкурс за текстове на фолкпесни и взе, че спечели. Жури в състав: собственикът на местната бензиностанция, началникът на пощата и шефката на градския културен отдел му връчи грамота и такава парична награда, че Делчо едва не припадна. С парите мислеше да издаде дълго мечтаната си стихосбирка, но не би. Известна продуцентска къща го назначи за щатен фолкпоет и започна да му плаща толкова високи хонорари, че Делчо забрави за всякакви стихосбирки.

След година столично издателство му издаде тритомник. Така фолкпоетът Делчо се прочу. Вероятно вече сте чели нещо от него или неволно сте слушали негов текст. Просто няма начин.

ЕДНА ПОЧТИ ВЕРОЯТНА ИСТОРИЯ

ИЛИ МЕЧТИТЕ НА СИРАЧЕТО РОКИ ФЕЛЕРОВ

 

Роки Фелеров от малък бил мечтател, но израснал в много бедно семейство. Майка му умряла от глад. Същото се случило и с баща му, но слава Богу по това време малкият Роки Фелеров вече бил по-големичък, току-що изкарал казарма.

Върнал се Роки в родния си дом да погребе родния си баща и получи родното си наследство. То не било кой знае какво – чисто и просто една жива кокошчица, която от години живеела на балкона на панелната им гарсониера (общинска собственост). Дали от мъка по стопанина си или от старост, кокошчицата се споминала скоропостижно и оставила 1 (едно единствено) бяло яйце, което преди това била мътила няколко дни.

Роки Фелеров се зарадвал неописуемо. Трепетно взел в дланите си яйчицето, седнал на пода и се размечтал:

“Имам си това топло яйце! Ще го занеса в комшиите – на тяхната квачка – да го измъти и да се излюпи пиленце. Едно жълто, красиво и писукащо пиленце. Ще среша пухкавата му жълта перушина, ще му вържа алена панделка и ще го занеса на големия пазар. Ще продам пиленцето, а с парите ще купя пет яйца. От тях ще се излюпят пет сладки пиленца. И тях ще продам и ще купя кокошка. Ще я вържа на балкона и тя ще ми снася яйца, ще ги продавам и ще печеля. Ще стана търговец. Скоро и ферма ще си открия...”

Мечтаел си Роки Фелеров и през ума му се нижели картини на труд и благоденствие. Тъкмо когато се чудел какви заплати ще дава на работниците във фермата, яйцето в дланите му се пропукало, едно мършаво пиле подало голата си главица и изписукало:

- Пи! Пи! Пи! Що за търговец си ти?! Платил ли си патентен данък, а? Къде ти е разрешителното от ДВСК за производство на животинска продукция? Внесъл ли си месечната си осигуровка? Ами здравната? Не виждам касовия ти апарат! А? Какво си се размечтал без касов апарат! Пи! Пи!

Още дълго писукало пиленцето и понеже, знае се, че една птичка пролет не прави, взело, че се гътнало и предало Богу дух.

А какво станало с Роки Фелеров? Не, не се забъркал в ябълковия бизнес, защото е нямал късмет да се роди един век по-рано. Понеже бил голям мечтател, вероятно вече е известен писател на фантастични романи вечер, след работа. Ако междувременно не е умрял от глад.

 

 

ПСИХИАТЪР ТЕСТВА ЖИВ

 

Бай Миле почука на вратата на психиатричния кабинет.

- По един спешен въпрос ида! – рече още щом влезе. – Не съм психично болен, но напоследък се чувствам нещо... как да кажа... ни жив, ни умрял!

- Не се притеснявайте! – усмихна се психиатърът. – Не сте първият, който идва с такова оплакване.

- Така ли? – изуми се бай Миле и добави загадъчно. – Всъщност и аз забелязах същото – питам някого “Как си?”, а той отвръща “Ни жив, ни умрял!” – значи не съм първият.

- Да, да – рече докторът. – Ще се оправите.

- А, на мене нищо ми няма! – сопна се пациентът. – Само искам да разбера – жив ли съм или съм умрял?

Докторът припряно бръкна в чекмеджето на писалището си, извади един лист, подаде го на бай Миле и каза приятелски:

- Ето този тест! Отговори на въпросите и ще разбереш дали си жив!

С треперещи от вълнение ръце бай Миле пое листа хартия и тихомълком излезе из кабинета, като забрави да се сбогува. Седна на изпречилото му се канапе, натъкми очилата си и зачете компютърната разпечатка. На нея пишеше: “Ако четете настоящето, значи се питате жив ли сте или сте умрял. Отговорете с “да” или “не”.”

- Дааа! – изкрещя неистово бай Миле и отново обърна поглед към листа, където дочете: “Ако отговорът е “да”, значи сте жив.”

- Жив съм! – изпърво извика, а после тихо изстена. – Жив съм...

Не се сдържа и почука на лекарския кабинет, открехна вратата и се ухили:

- Жив съм!

- Десет лева! – спокойно, без ентусиазъм, отвърна психиатърът.

- Кккакво? – опули се бай Миле.

- Платете 10 лева за прегледа! – тонът на доктора изведнъж стана официално-делови.

- Ннно аз...

- Нали нямате направление от личния лекар? – намеси се сестрата. – За свободен прием дължите десет лева.

- Аха! – цапна се по челото бай Миле, явно досетил се, че от здравната реформа няма измъкване. Припряно извади носната си кърпа, вързана на възел. Разтвори я и отброи банкнотите в нея.

- Извинете, но имам само осем и... четирийсет стотинки...

- Нищо, нищо, хайде давайте ги, че и други пациенти чакат! – подкани го докторът.

Когато бай Миле излезе от поликлиниката, навън ръмеше ситен дъждец. Чувстваше мокрите капки. Значи не сънуваше. В този миг една приятелска ръка го потупа по рамото. Извърна се. Беше съседът му – Иван.

- Как си, бай Миле, как си?

- Как да съм? Ни жив, ни умрял! – промълви старецът и отмина.

 

  

MADE IN BULGARIA!

 

Ако котаракът ми не беше разгонен, това нямаше да се случи.

 

Вече трети ден жълто-белият ми едва навършил две години котарак Мони мяукаше. Отначало тихо, жално, да ти скъса сърцето чак, после все по-надуто, страстно, с изправена снага до прозореца, в очакване, завистливо надничащ към къщата на съседите... Е-ех, техният син наскоро се беше завърнал от гурбет. Нали знаете, нов автомобил, аудио-видео техника, дрешки, това-онова, от седмица го наблюдавах – поразпуснал се човекът, няколко годинки си губи по Италия, поопаричил се, зализал гребена, както се казва. А преди беше един такъв невзрачен, скромен и незабележим, но сега... Жена не видях да си е довел, то щеше да се чуе, ако се беше оженил. Пък възрастта му си го иска – дали не попрехвърли четирийсетте? Ама си го бива – гледам как се е развъртял из двора, ха-ха, къщата да прекрои. Родителите му са се свили до нула. Пенсионери – садили си хората зеленчуци – една лехичка с магданозец, друга с моркови, трета – марули... “Абе, какво е това? – вика синът им. – С галоши ли да пълзя в тая кал! Цимент ще се лее тукааа!”.

И тази сутрин го чух да крещи: “Петел да ми кукурига? На чорба, на чорба!” Майка му се оплакала на моята майка: селяния не щял, на запад не било както у нас – кочина...

А котаракът ми мяука, мяука, напира към другия двор. Две женски имаше там, но напоследък комай са изчезнали... Как да го пусна? Ще вземе оня да му свети маслото...

Виж, днес може – ще го изведа на слънчице, докато си пия кафето, да поседи. Гушнах Мони и излязох на двора. След минутка, в спортен екип, от съседската къща се появи “италианецът”. Хе, хе, бонджорно, добро утро, кимна ми иззад оградата. После се провикна с тъничък гласец: “Джорджия! Джорджия!” Влезе за секунда в дома си и се показа отново, прегърнал в скута си пухеста розовобяла персийка. Приближих към оградата:

- Много е красива. От Италия ли е? – запитах, възхищавайки се на котката.

- Да. Направо от Рим съм си я донесъл... Породиста, трето поколение. Триста евро се изръсих! – рече съседът усмихнат, галейки с наслаждение своята чуждоземска принцеса.

(Нямаше защо вече да се питам къде бяха изчезнали двете сиви котки, явно им беше дал пътя.)

В тоя миг моят, нали си беше разгонен, опери жълтите си уши и измяука едно проточено жаловито: мяаууу! Джорджия, явно стресната от вида на друго себеподобно (ама не съвсем), неочаквано хищно изсъска и понечи да скочи из ръцете на господаря си, който реагира тутакси и я стисна по-здраво. На свой ред котката рязко заби зъбите си в палеца на ръката му.

- Ооох, мама ти италианска! – изпсува безцеремонно той и със замах я набута обратно в къщата.

Мони, учуден, спотайващ се до гърдите ми, мърдаше смешно мустаци.

Горката Джорджия! Тепърва й предстоеше да привиква на нашенски обноски. Съжалих я и си помислих, че ако котаракът ми не беше разгонен, това нямаше да се случи.

Или... кой знае?

НОВИНИ И СЕРИАЛИ

 

Представете си края на осемчасов работен ден, в който сте влагали най-малкото ум и воля, пък и желание да свършите задачите си качествено, как идва най-после и първото нещо, което искате, е, да се приберете у дома, за да отдъхнете сам със себе си, без ничие присъствие... Не е трудно, нали? А сега си представете, че влизате вкъщи, изувате обувки и тъкмо да опънете изнурените си крака на канапето, някой настоятелно звъни. Поглеждате през шпионката или няма нужда да поглеждате, защото е ясно кой – повтаря се ежедневно, отваряте вратата – насреща ви комшийката пенсионерка, която с не по-малък от вас копнеж е очаквала края на работния ви ден... Как влиза припряно, мърмореща извинение някакво, понесла джезвето с току-що сварено турско кафе. Вече като на филм я съзерцавате как сяда важно на дивана, натиска копчето на дистанционното на вашия телевизор и вперва поглед в започващия сериен филм – хиляда петстотин двайсет и не знам кой си епизод от безумно протичащата сага “Един живот е малко”. (Или просто не стига да се разкаже цялата  история, изфанатазирана в умовете на хитри текстописци...)

- Разбра ли? – крясва комшийката, с което ме вади от глупавите мисли за сериалите.

- Какво?

- Ами тая Брук страшна курветина, бе! То не бе с тоя, не бе с оня, и с Кларк, и с Доктора, с всичките преспа тая жена! А преди туй – с Торн, с бащата на Рич, и във всичките влюбена, всичките обича! Ама накрая си призна де, че винаги в Ричи била влюбена... Абе да ти кажа, то има такива жени. Възможно е!

- А, сигурно, сигурно! – съгласявам се аз.

- Лелеее, пък да не говорим за Марсия! Утрепа мъжа си, после хвана управителя Мигеле, да си върти парички, а същевременно се предлага на Пабло. Хем с Мигел, хем с Пабло, и от време на време с брата на Валерия, че и баща й омота. Ама тая ги скуби – сега се намърда при оня дъртия, с ранчото, само за пари! Опасна проститутка, ти казвам!

- Коя, коя? – питам.

- Марсия, коя!

- Чакай бе, тя не беше ли от друг сериал?

- Абе, от друг, я, все са от един дол дренки, мръсници, ей!

 

Ако ви е трудно да си представите какви щуротии стават по сериалите, то не ви трябва подобна комшийка. Боже опази! Добре че не се заседява дълго, пък и докато бърбори, умората ми поотминава. Приготвям си вечерята и сядам да погледам новините.

- Добър вечер, дами и господа! – казва говорителката и бърза да анонсира:

- Ето какви са у нас новините от днес: смъртно наказание заплашва задържаните българи в чужбина; заловиха наркотрафиканти, пренасящи хероин през границата; почина един голям творец; министър съди за клевета депутат; три милиона лева, източени неправомерно от държавната хазна; членове на парламентарна партия се сблъскаха с полицията ден преди конгреса им; разследват сексуални насилия в дом за деца и юноши...

Нещо ме задавя в гърлото, иска ми се да стана без да дочакам да видя подробностите от днешните събития, както и усмихната физиономия на красавицата от екрана, която неизменно ще пожелае: “Това бяха новините, уважаеми зрители! Приятна вечер!”

Приятна ще е вечерта! След такива новини на човек му иде да хукне навън, да похлопа на отсрещната врата, да врътне дистанционното на съседката, любителка на сапунени сериали, и загрижено да запита:

- Извинявай, ама да знаеш в чии обятия за последно беше Брук?

 

СЪБУДИХ СЕ ДО МЪЖ

 

Пътят от моя роден град до столицата е горе-долу пет часа с автобус. Заспала съм. Топличко. Тихичко. Мястото до мене свободно. Пък и в тия ранни часове, когато тръгват автобусите, какво да прави човек – най-добре да подремне... (То, както се вика, в ежедневието остава ли ти време за спане!)

Унесла съм се. Сънувам нещо май. Автобусът лети през градчета и села – кой слиза, кой се качва, не ме интересува, изтегнала съм се на седалката и си спя... Но не щеш ли някакво цъкане ме стряска. Такова, учестено цъкане – като от бу­дилник. Отварям очи – до мене мъж! Седи, разгърнал вестник, чете и цъка с език: тц-тц-тц. Интересно. С прилична визия мъж – вчесан, избръснат, на въз­раст – към петдесетте, слаб, ръст – среден, облечен  в панталон, риза и жилетка. На външен вид – нищо нередно, само дето не спира: намества очилата си, чете и цъка!

Сверявам си времето – къде ти – не сме преполовили още пътя... Какъв къс­мет! Веднъж да си подремна спокойничко на път, а да се събудя до мъж... Дали пък да не го бутна? Неприлично някакси е. Ще вземе да си помисли нещо, ама като не престава с това цъкане! Предпазливо поглеждам езика му – заврял се е между предните устни, лекичко се е показал, облизва ги, а от устата се изст­релва звук, нещо като: пе-те-те-те... Втасахме я сега. Отиде пътуването на фона на възклицания. Пък вестникът дебел. Както е забил поглед в страниците и на всяка колонка клати глава, сякаш буквите брои, ще има чак до София да ми цъка. Притварям очи – цък-цък, цък-цък, боже! Не човек, а адска машина се е наса­дила до мене. Какво да правя! Решавам, уж без да искам, все пак да го побутна, или не – ще изсумтя и аз, уж че сънувам, или по-добре да се изкашлям...

- А-а! – обажда се неочаквано мъжът след моето хриптящо кашляне. – Туй е от газираната вода, дето снощи я пи.

- Моля?! – ококорвам се аз.

- А? – за първи път мъжът отмества поглед от вестника и ме зяпа с не­доумение. – Къде е жена ми?

- Ха! – ей сега ми идва да му го върна тъпкано за всичкото цъкане. – Че защо мене питате? Аз откъде да знам. Събуждам се, а вие стоите тука!

- Бре! – скача като ужилен мъжът. – Тоя автобус не е ли за...

- За София е! – пояснявам.

- Че да съм объркал автобуса ли, на бензиностанцията слязох, до тоалетната само... – затюхква се изведнъж. – Ало, шофьора-а-а! Спирай, спирай...

Ей, да се смееш ли, да плачеш ли! Язък само за тая жена, дето всеки ден се буди до разсеяния си мъж, дано поне е малко глуха, че иначе този здравето ще й вземе!

 

И СЛЕД АЛЕКО ИЗБОРИТЕ СА СИ СЪЩИТЕ

 

Следя предизборната ситуация в нашия край. Все същата. Байганьовска. Какво пък толкова, ще кажете, минал е само век, някакви си сто години. Че за такова кратко време какво може да се промени в България – страна на традициите?

Срещам свои познати. Разговарям. Уж същите мои добри познати, а някак обновени, предизборни – гримирани във всички цветове на политическата дъга.

Цъфтеж. Предизборни щабове никнат по кафенета и бирарии. Новоизлюпени вестничета възхваляват нашите и хулят вашите. Борбата ври и кипи. Журналисти пишат дописките си на крак, а седнали на градински пейки редактори макетират страници. Богати търговци не пропускат да се набутат в партийните листи, неосъществени интелигенти – също. Лепене. Късане. Плюене. Мацане. Омаскарени физиономии. Плюене. Позиви. Лозунги. Агитации. Плюене… Абе, нов прочит на „Бай Ганю”, ще каже някой. Какво ти нов, прочитът си е същият.

 

Русе, по изборите, 1999 г.

 

ТРУП УБИ ТРУП

 

( Из регионалния печат)

 

Известен местен културтрегер бе застрелян от известен нещатен местен журналист вчера по обед, съобщи известен местен източник, пожелал анонимност.

Група следователи нищили убийството точно петнайсетина минути и разкрили самоличността на убития и убиеца. Последният бил оставил съществена улика – прощална дописка с непретенциозното заглавие: „Труп уби труп.” От нея ставало ясно, че културтрегерът бил замесен в множество силови групировки като: кварталния литературен клуб, кръжока по есперанто, групата за свободен туризъм „Ехо” и други подобни – изобщо корумпиран тип. За да сложи веднъж завинаги край на това вредно, малоценно и ощетяващо откъм материални ценности държавата съществование, журналистът (без да му мигне окото) теглил куршума на извратения тип. Преди това нещатният колега хвърлил зловещ поглед на огледалото и изкрещял: „Ти си труп, бе!” и стрелял право в слепоочието на въпросния „труп”.

Беше изяснено, че престъпникът незаконно е притежавал „Маузер 45”, саморъчно направен от старо желязо. На въпроса, дали в случая не се касае за самоубийство, говорител на МВР отговори „не”. Трупът своевременно бе предаден на прокуратурата. Магистратите обещаха да побързат с присъдата, докато убиецът не се е вмирисал.

 

 ОЛЕКНА МИ

 

Седя на четирикрако столче на балкона и пека чушки в чушкопека. Седя и надничам през терасата. Какво хубаво време е навън, мисля си. Надвечер. Позахладнява. Миризмата на чушки се смесва с типично градското ухание на лято. На детската площадка синът ми кара ролери. Около него тичат комшийските деца. До тях две кученца мятат опашки. От кварталното барче долита тиха музика…

Изтърбушвам следващата чушка и я пускам да се пече. В този миг носът ми улавя една чужда, но приятна миризма – на скара. Откъде ли е? Озъртам се, душа. Кой ли препича свинско месце, чудя се. Ами да. Петкова – от третия етаж. Тя пък кога спести пари с учителската си заплата пържоли да купува …  Миризмата им е по-остра от тази, на моите чушки. Нахлува на балкона ми, макар че е два етажа нагоре и направо дразни.

А какво задушно време е навън! Уж вечер, а горещо. Долу, на асфалта, синът едва не се препъва с пустите ролери. Група деца се блъскат като на ръгби – игра ли е това?! Ами тези бездомни песове – по цял ден се мотаят, болести разнасят, няма кой да ги прибере. Не стига това, че и влудяващата музика от кръчмата – сякаш десетина негри са се разбесували…

Мислите ми прекъсва мъжът ми, който излиза на терасата.

- Скъпа, приключвай с чушките – казва той. – Петкови ни канят на вечеря – имали годишнина от сватбата.
   А, така ли било? Олеква ми. Изключвам чушкопека и за сетен път хвърлям поглед навън. Каква чудна лятна вечер е само! И как свежо ухае въздухът…

 

Надежда Радева

 · Гръб ·

 Хумор и сатира

 ISBN – 978-954-370-024-0

Българска. Първо издание

Художник – Огнян Балканджиев

Русе, 2007 г.